Един месец София експериментира с пешеходен „Цар Освободител“. Имаше свободни павета, пренасочен трафик, много реклама и малко хора
Има нещо много софийско в историята с „Лято на паветата“. Затваряш една от най-известните улици в града, слагаш бариери, спираш автомобилите и тържествено обявяваш, че жълтите павета вече са за хората. После чакаш хората да дойдат. Само че този август те така и не дойдоха в очакваните количества.
Във всички уикенди на август бул. „Цар Освободител“ в участъка между ул. „Княз Александър I“ и бул. „Васил Левски“ беше затворен за автомобили. Столичната община представи инициативата като възможност центърът да се превърне в място за разходки, срещи, култура, спорт и градски живот.
Звучи чудесно. Само че между „затворихме улицата“ и „създадохме градски живот“ има една доста голяма разлика. И тя се казва: хора.
Празните павета също са гледка
Няма нищо лошо в идеята центърът на София да бъде по-пешеходен. Напротив. Всеки нормален град има нужда от пространства, в които човек може да върви, да седне, да поговори, да изпие кафе, да заведе детето си или просто да се разходи, без да се оглежда за автомобили. Проблемът е, че само спирането на автомобилите не създава такова пространство.
През август по „Цар Освободител“ имаше хора, разбира се. Имаше туристи, разходки, отделни събития и повече движение вечер. Но не и по жълтите павета. Огромният освободен участък стоеше предимно празен или с малки групи хора. От общината стигнаха дотам, че пускаха стари снимки от протестите, за да покажат колко много хора имало по жълтите павета. И тогава неизбежно се появява простият въпрос:
За кого точно беше освободен „Цар Освободител“?
Защото пешеходната зона има смисъл, когато пешеходците я използват. Не когато просто няма автомобили.
Хората трябва да имат причина да дойдат
Това е може би най-елементарното правило на градския живот. Хората не излизат от домовете си, защото някой е поставил табела „Пешеходна зона“. Излизат заради нещо. За концерт. За изложба. За кафе. За ресторант. За детето. За спорт. За среща. За хубава разходка. За атмосфера. За някаква причина да останат.
Затова още в началото на инициативата общината обещаваше различни активности, културни събития, спорт и детски занимания. Защото в останалото време остава просто една улица без коли. А София има достатъчно улици.
Автомобилите не изчезнаха. Просто трябваше да обикалят
Докато пешеходците получиха „Цар Освободител“, автомобилите получиха обходни маршрути. Автомобилният трафик се насочи към бул. „Княз Александър Дондуков“, бул. „Васил Левски“, ул. „Княз Александър I“ и ул. „Гурко“. Това е напълно логично от гледна точка на организацията на движението. Но за хората зад волана логиката изглежда малко по-различно. Там, където преди са минали направо, сега трябва да завият. После още веднъж. После да чакат. После да се включат в друг поток. И ако точно там вече има достатъчно автомобили, получаваме онова, което софиянците познават отлично:
задръстване.
Особено в района на „Гурко“, „Дондуков“, „Васил Левски“ и около паметника на Васил Левски пренасочването на трафика се усеща много по-различно от красивата идея за „освободените павета“. И тук се появява един много важен въпрос:
Намалихме ли автомобилния трафик или просто го преместихме?
Получава се почти парадоксална ситуация: освободихме една улица от автомобилите, а автомобилите трябваше да търсят място в съседните улици.
Разбира се, това не означава автоматично, че всяко затваряне на улица е грешка. София има нужда от политики, които постепенно намаляват автомобилния трафик. Но тогава трябва да има ясна цел, добра организация и измерим резултат. Не просто снимка на празни жълти павета.
Общината измери въздуха. Но какво стана около „Цар Освободител“?
Тук се появява един от най-интересните въпроси около инициативата. Столичната община се похвали с измерването на качеството на въздуха и с резултата от него. В зоната на инициативата беше поставена мобилна автоматична станция, а след първия уикенд общината отчете около 6,6% спад на концентрацията на азотен диоксид.
Това е реален резултат и няма причина да бъде игнориран. Но има една съвсем логична следваща стъпка: ако затваряш една улица и пренасочваш автомобилите към други, трябва да се интересуваш не само какво се случва там, където вече няма автомобили, а и какво се случва там, където ги изпращаш.
Ако на „Цар Освободител“ има по-малко автомобили, естествено е да очакваме по-малко автомобилни емисии. Но ако част от движението се измести към „Гурко“, „Дондуков“, „Васил Левски“ и останалите обходни улици, нормалният въпрос е: какво се случи с въздуха там?
Къде е сравнението? Как се промениха нивата на азотен диоксид по обходните маршрути? Как се промени шумът? Какво се случи в часовете, когато автомобилите се движат бавно или стоят в задръстване?
Общината заяви, че е проследявала трафика по обходните маршрути и че през първия уикенд не е регистрирала съществено допълнително натоварване. Но това не е същото като да покажеш цялата картина на замърсяването в зоните, които поемат пренасочения поток.
Защото въздухът не спира на табелата „Пешеходна зона“. Ако ще измерваме ефекта от една градска мярка, редно е да измерваме не само мястото, което сме освободили, а и местата, към които сме преместили проблема.
6,6% звучи прекрасно. Но това ли беше целта?
Нека не се правим, че положителният резултат не съществува. 6,6% спад на NO₂ е показател, който трябва да бъде отчетен. Но едно число не може само да каже дали една градска политика е успешна.
„Лято на паветата“ не беше представено единствено като експеримент за въздуха. То беше рекламирано като начин центърът да бъде даден на хората – като място за разходки, култура, спорт и градски живот.
Тогава трябва да се гледат и тези резултати. Колко хора са използвали пространството? Колко време са останали? Какво са правили там? Колко събития са привлекли публика? Как се е променил трафикът? Какво се е случило по обходните маршрути?
Ако по един показател има подобрение, но пространството през голяма част от деня остава празно, а хората по съседните улици усещат промените в движението, картината е доста по-сложна от едно „6,6%“.
Голямата сцена остана без достатъчно публика
Представете си организатор на концерт, който е построил сцена в центъра на града, сложил е озвучаване, осветление и всичко необходимо. После отваря вратите и вътре влизат малко хора. Можеш да кажеш, че сцената е прекрасна. Че техниката е отлична. Че идеята е страхотна. Но остава един неудобен факт: няма достатъчно публика. Нещо подобно се случи и с „Лято на паветата“. Столичната община отвори огромна сцена в сърцето на София, но публиката не беше толкова голяма, колкото очакванията.
Това не означава, че пешеходните пространства са лоша идея. Означава, че не можеш да създадеш градски живот само с административна заповед.
И тогава дойде най-забавната част
Всичко можеше да приключи като един спорен общински експеримент. Едни щяха да го харесат, други щяха да го критикуват, трети щяха да кажат, че трябва да бъде направено по-добре.
Но тогава се появи „Спаси София“.
И направи историята значително по-интересна.
Защото в началото организацията беше сред най-ентусиазираните поддръжници на инициативата. Не просто я подкрепи – тя я рекламираше. В социалните мрежи „Спаси София“ представи пешеходния „Цар Освободител“ като „Най-накрая една добра и смела мярка – пешеходен Цар Освободител през уикендите!“ Имаше публикации, имаше видеа, имаше ентусиазъм и обещание за различна София. Всичко изглеждаше чудесно.
Оставаше само една дреболия – да видим какво ще се случи, когато бариерите бъдат сложени и хората действително получат паветата.
После август свърши
Бариерите се прибраха. Автомобилите се върнаха на „Цар Освободител“. Жълтите павета отново станаха част от нормалния софийски трафик.
А „Спаси София“ направи нещо, което трудно може да не предизвика усмивка.
Същата организация, която в началото говореше за „добра и смела мярка“, след края на експеримента вече задава въпроса: „Столична община затваряше Цар Освободител всички уикенди на август. Какви са резултатите?“ И сама отговаря: „Казано накратко – клонящи към нулата.“. Сигурни сме че ако жълтите павета се бяха напълнили с хора, активистите първи щяха да излязат да кажат – видяхте ли какво направихме.
От „Браво!“ до „Абе май не беше точно така“
Няма нищо лошо човек или организация да си промени мнението. Напротив. Ако една идея се окаже лошо реализирана, нормално е да го кажеш. Ако си я подкрепил, видял си резултатите и си разбрал, че не работи – още по-нормално е да признаеш: „Сгрешихме“.
Но тогава е редно да си спомним как започна всичко. Не беше: „Нека пробваме и ще видим.“ Не беше: „Има рискове, но си заслужава.“ Не беше: „Подкрепяме идеята, но ще изчакаме резултатите.“ Беше „Най-накрая една добра и смела мярка.“ А после, когато се оказа, че резултатът не е точно градската революция, която беше обещана, дойде: „Резултатите – клонящи към нулата.“ Това е почти като да поръчаш торта, да я похвалиш още преди да си я опитал, да изядеш едно парче и после да обясниш, че сладкарят всъщност не я е направил както трябва.
Само че в този случай тортата е платена от всички софиянци.
София има нужда от пешеходни улици. Не от пешеходен пиар
Това е същината на целия спор. Няма нищо лошо в това „Цар Освободител“ да бъде пешеходен. Напротив. София има нужда от повече места за хората, повече зеленина, по-тих център и по-малко автомобили. Но добрата идея не става автоматично добра градска политика. Тя трябва да бъде планирана. Да има цели. Да има съдържание. Да има транспортна логика. Да има измерими резултати.
Защото градът не е рекламна брошура. Градът е човекът, който в събота сутрин се опитва да стигне някъде. Жената, която чака автобуса. Родителят, който иска да заведе детето си на разходка. Туристът, който се чуди къде да седне. Шофьорът, който вече двадесет минути обикаля около „Дондуков“. И човекът, който е дошъл да се разходи по жълтите павета и се чуди: „Добре, а сега какво?“
Следващия път – първо планът, после бариерите
Ако „Лято на паветата“ ще се повтаря, няма проблем. Но следващият път е добре да започне с няколко прости въпроса: колко хора очакваме, какво ще ги накара да дойдат, какви събития ще има, къде ще седят, къде ще има сянка, как ще се движи трафикът и как ще се промени въздухът не само на затворената улица, но и по обходните маршрути.
И най-важното – как ще разберем дали експериментът е успешен? Защото ако искаме да правим политика за хората, трябва да измерваме и това, което хората усещат, а не само това, което изглежда добре в прессъобщението. „Лято на паветата“ показа, че идеята за пешеходен център не е достатъчна сама по себе си. Трябва съдържание, планиране, транспортна логика и ясни критерии за успех.
